Червен пръстен - Blog Challenge 2

Младежът с черното яке трескаво търсеше подарък за нея. Просто трябваше да й купи нещо. Обикаляше магазините един след друг. Не се решаваше на нищо. "Знам, че обича плюшени играчки, но това няма да промени нищо" - мислеше си той.

Не се бяха виждали от около месец. Тя беше на стаж в чужбина, но преди да замине нещо се случи. Не се бяха скарали. Никога не се бяха карали. Просто нещо между тях тихомълком се счупи. Тя не отговаряше на имейлите му и той се притесняваше да не би да я е наранил прекалено много.

Влизаше и излизаше. Магазин след магазин. Беше объркан. През този един месец - без никакъв досег с нея, си беше мислел какви ли не неща. Но знаеше, че въпреки всичко тя много го обича.

Изведнъж си спомни, че преди време й беше обещал да й купи бижу. Без тя да го моли. Просто така. Знаеше, че не разполага с много пари, но все щеше да намери нещо. Красиво колие, пречупващо слънчевите лъчи; гривна с талисманчета или нежни обеци. Никога не беше поглеждал красиво извития и инкрустиран метал в тези бляскави магазини и сега всичко му беше странно. Още повече, че като си представяше всяко едно бижу върху прекрасната й бяла кожа си мислеше, че няма да го хареса.

Тогава той видя един червен пръстен. Точно в бижутерията на ъгъла. Отвън, на дясната витрина - при по-евтините бижута.

Може би повечето от вас си мислят, че това ще да е бил голям величествен пръстен, като за кралица, т.е. като за жена на средна възраст, облечена в естествени кожи, страстна пушачка, ръководеща мощния бизнес на починалия си съпруг. Но не. Не такава беше неговата любима и не такъв беше пръстена, който Петър си представяше вече на ръката й. Това беше един обикновен малък пръстен с тънък обръч, с малко спираловидна украса. Но пръстенът имаше магнетично малък червен камък. Имитация разбира се, но представете си го само върху нежните й пръсти. Толкова много щеше да го хареса. Той така се въодушеви, че за малко да забрави и малката черна кутийка на излизане от бижутерията.

Тя си идваше само след 2 дни, но още нямаше известие от нея. Петър нямаше никакво търпение да се видят, но нямаше друг избор. Трябваше да я чака, дори вечно, ако е нужно. И точно тази вечер тя му писа имейл – кратък, но ясен:

Идвам си утре вечер. Искам да се видим. Осем.

Той, разбира се, се зарадва и се превъзбуди. Обичаше я безрезервно. Мислеше си как всичко сега ще се оправи. Предчувстваше, че тя има колебания в любовта си, но в този ден всичко се изпари – просто я обичаше.

Тръгна нетърпелив към обичайното кафе, където се срещаха, когато знаеха само час. Бързаше. Не мислеше. Само стискаше черната кутийка в ръката си – без панделка, без картичка, без чантичка. Влезе. Видя я в дъното на масата за двама. Цялата беше в черно. От палтото и ботушите, до шала и ръкавиците. Проверяваше нещо на телефона си и дори не го забеляза, докато той не се приближи. Той се стъписа от студенината, с която го гледаше. Дори не можа да промълви, след това, което тя му каза. От 3 месеца е с друг. Във Франция е била с него. Петър едвам имаше сили да стои на краката си. Остави бавно кутийката на масата, обърна се и бавно, полюшвайки се си тръгна. Ема стана, отвори кутийката, сложи си пръстена, изхвърли ненужната опаковка и излезе. Дори не се беше съблякла – все пак, не очакваше да кисне дълго в кафето, в което се бе запознала с любовта на живота си.

-----------------------

Написах това, като част от провокацията на Бисер за Blog Challenge №2: Червен пръстен

Състезанието печели този с най-много коментатори към неговата публикация, така че коментирайте!